Душа – anima

 

душа / soul / 灵魂 / själ / seele / 영혼 / anima / ruh

Дали началото е там, където е краят…

Дали краят е там, където е началото…

Континуум 1:
5:00 – Потопен съм в съня си и усещам как сърцето ми бие в неравномерен ритъм.

5:05 – Нещо в мен долавя, че съм спрял да дишам, да бягам, да мисля, да искам… Лутам се в сънищата си между реалното и измисленото, между физическото и умственото …

5:10 – Усещам адски студ, замръзвам, ръцете ми са ледени и не ги усещам. Парализиран съм… искам да се събудя, но съм окован в съня си и не мога да се откъсна.

5:15 – Нежен парфюм се увива около мен, за да ме подсети, че не съм сам. Докосват ме топли ръце, опитвайки се да ме стоплят – те са нежни, незагрубели и искрени, но това е твърде тежка задача. Нима можеш да стопиш лед, който не е създаден от вода!? Нима можеш да дадеш на някой нещо, което не притежаваш!?

5:25 – Не знам дали трябва да се боря или просто да се оставя на усещането да ме води към началото на края. Очите ми са леко притворени, но не виждам дори около мен да е светло.

5:35 – Викам с всички сили, но никой не ме чува. Стоя по средата на празнотата, обгърнат от нищото и се чудя къде съм. Дали това е краят или е началото? Нещото, което ме окова в съня ми, иска да ми покаже нещо, но не го разбирам. Страхувам се, но не по начина, по който хората се страхуват. Необяснимо е. Не знам дали това е страх или е гласът на нищото, на самотата, но какво по дяволите иска да ми каже то (нищото).

6:00 – Все още се лутам между този и онзи свят, но нещо е по-различно. Времето тече по различен начин, необясним за моя мозък и тяло. Усещам как стрелката на часовника се движи, но сякаш една секунда е една година. Усещам как тя се движи много бавно, толкова бавно, че усещам как земята се върти.

6:30 – Изведнъж всичко утихва. Но как!? Нима тишината може да стане по-тиха!? Ръцете, които се опитваха да ме стоплят вече ги няма. Парфюмът също не го усещам. Сега вече разбирам, че всъщност това, което съм усещал, стоейки по-средата на празнотата не е било страх, а просто гласът на онова, което е в мен. Страхът всъщност не е изчезнал, защото нещо, което никога не е съществувало не може да изчезне, а просто да се трансформира….

7:00 – Събуждам се, а тялото ми е изтръпнало. Не мога да се изправя, болката в твърде голяма… Поглеждам през прозореца и всичко е бяло, красиво бяло, по-бяло от най-бялото. Тази красота ме тегли към себе си и ме кара да се изправя. Тичайки към белотата се спъвам и падам десет години напред. Изправям се след още десет и крещтя на съдбата. Искам да я зашлевя, да я целуна, да й обясня да я питам, да искам от нея…

7:10 – Отново се озовавам насред нищото и стоя сам сред пустошта, белотата и студа, но този път нещо е по различно. Страхът ми е заместен от съжаление и разкаяние… От разкаяание, че не съм намерил лек на неспособността си да се боря с необяснимото нищо.

7:30 – Вървя по утъпканите пътеки и обувките ми оставят черни следи, които да ми напомнят, че белотата е преходна. Надявам се, че след като белотата избледнее, под нея няма да има кална пътека, а зелена и свежа трева.

8:00 – Странно е. Как може да има толкова много светове!? Как съм способен да пътувам толкова бързо между тях!? Може би умът ми си играе с мен, а може би нещо невидимо се опитва да ме накара да осъзная къде съм и защо съм там…

10:00 – Трезвен съм и зашлевен от шамарите на реалността… Около мен има много хора… Еволюционната диверсия ги е създала най-различни: усмихнати, весели, тъжни, груби, изгубени и в мир със себе си. Опитваме се да запечатаме някакви образи във времето.
Дали са цветни или без цвят, внушаващи или вдъхновяващи – няма значение. Дали имат форма или са безформени също няма значение. Там, в нищото това няма значение. Стремежът да стоиш по средата на празнотата, търсейки някакъв смисъл, страейки се да бидеш нещо повече от себе си или другите е безсмислен и непонаятен на вселенските сили…
Седя встрани и наблюдавам. Но не гледам лицата и телата на хората, а само очите. Те са комуникацията с онази сила.
Те показват мястото, където е скрита невидимата нишка, която свързва всички живи същества. Искам само един миг, но не миг на красота или естетика, а миг на истина и невинност. Само един миг е достатъчен да откъснеш парченце от душата на човек…

00:00 – Пак усещам ръце около мен. Този път по-малки и по-силни… Само с едно докосване успяват да ме стоплят… Виждам две морета, толкова малки и в същото време толкова необятни, че небето иска да се слее с тях…

 

Tell us about your thoughtsWrite message

Your email address will not be published. Required fields are marked *